Някои неясноти при Платон. Проблемът с "Разделената линия"

Литературен вестник, 2020

Не трябва специална причина, всяко време е подходящо да се обърнем към Маргьорит Юрсенар. Както подхвърля Умберто Еко по повод своята многогодишна рубрика в "Еспресо", в която често обсъжда въпросите на деня, "считах за актуално и това, че някоя вечер ми е щукнало да препрочета, да кажем, страница от Херодот, приказка на Братя Грим или комикс за Попай Моряка". Оставяме крещящата актуалност днес, защото имаме възможност да се върнем към едно знаково събитие отпреди 40 години, в което Френската академия след дълги битки, ожесточени спорове и многовековни традиции ще даде на Маргьорит Юрсенар стол сред "Четиридесетте". Годината е 1980-а.

Muslim perceptions on Arabic calligraphy can be reconstructed on the basis of an extreme multitude of sources. History of Arabic penmanship has been marked by milestone works such as the ones ascribed to Ibn Qutayba (d. 885), Abu Bakr Muhammad al-Suli (d. 946), Ibn Nadim (d. 998), Abu Hayyan al-Tawhidi (d. 1023), al-Muizz Ibn Badis (d. 1062), Shams al-Din al-Ziftawi (d. circa 1403), Zayn al-Din al-Athari (d. 1425), Ibn al-Sa’igh (d. 1441) and Muhammad al-Tibi (16th century). Yet what clearly emerges as a challenge in this scholarly field is that translations of original sources from Arabic are anything but sufficient. This is equally valid for the Subh al-A‘sha of Ahmad al-Qalqashandi (d. 1418). Although al-Qalqashandi’s text is probably the most voluminous text composed on Arabic calligraphy ever, this Egyptian author has remained outside the scope of translators’ attention. The gap is at least partially mitigated by the present translation of an excerpt of al-Qalqashandi’s work into Bulgarian, which covers significant aspects of calligraphy theory and practice, such as “virtues of calligraphy”, its “essence”, the origin of writing, inevitably related to accounts of creation and origin of man, parallels between written and spoken word, the origin of the Arabic alphabet, its order and genealogy of calligraphic authority until the time of the author; and finally, the detailed characteristics of the Arabic letters, their distinct shapes and essential graphic components. The translation is based on the Cairo edition of al-Qalqashandi’s text published in 1914–1922. It is introduced through an opening chapter by the translator which positions Subh al-A‘sha within a larger historical and conceptual framework.

монография, 2024

Европейското и българското законодателство определят като отпадък всяко вещество или предмет, от който притежателят се освобождава или възнамерява да се освободи, или е длъжен да се освободи. Тази дефиниция свързва легалната дефиниция на отпадъка с една от основополагащите философски категории: свободата. Въпреки тази пряка референция и въпреки нарастващата значимост на отпадъците като проблем, с който трябва да се справят не само общинските власти, но и държавните регулации, въпросът за отпадъците не е бил обект на специфично философско изследване, което да акцентира върху възможните връзки между изхвърленото и притежаването. Освобождаването (изхвърлянето) като акт, стоящ в основата на понятието за отпадък, е действие, което се включва в съдържанието на собствеността и което по правило води до нейното прекратяване. Израз на интимната връзка между отпадъците и притежанието е и тенденцията за взаимното им нарастване: колкото повече неща се притежават, толкова повече неща се изхвърлят. Или казано още по-кратко: колкото повече, толкова повече. Причината за написването на настоящата монография е увереността, че изследването на различните начини за организиране на притежанието – с оглед процеса на изхвърляне на отпадъците, би могло да бъде от полза при изменението на съществуващите или създаването на нови регулации на собствеността. В настоящото изследване се предлага едно специфично съчетаване на право и философия, при което юридическото понятие, което може да не е вярно, но е валидно в света на регулациите, се подлага на философски анализ. В този смисъл философията тук е „върху“ правото, като използваната базисна дефиниция за отпадък е легалната такава, а не тези, дадени от конкретно избран автор, било то юрист, или философ. Вярвам, че по този начин може да се даде максимален принос за развитието на съществуващите регулации, които изхождат от собствените се дефиниции, а тези дефиниции много рядко се подлагат на философски анализ. Това е специфичният подход, който се опитвам да развия и обоснова и в други свои публикации. Вярвам, че той е плодотворен. Изборът на този подход, от една страна, е обусловен от огромния регулационен потенциал на собствеността като централен институт на съвременното право. Собствеността – било то части, или собственост, често се посочва като „решение от крайна инстанция“ за справянето с един или друг проблем. Въпросът е дали тя може да предложи решение и на проблема с отпадъците. От друга страна, този избор до голяма степен е подсказан и от легалната дефиниция за отпадък, която включва в себе си един единствен актант и това е „притежателят“. След като притежателят е този, който създава отпадъците, като се освобождава от своите предмети, то той може да държи и решението за доброто управление на тези отпадъци. Именно това предположение стои в основата на настоящата монография.

2017

THE POMORIE TOMB: FAMILIAR AND... UNEXPECTED (Notes and Thoughts) Vassil Mutafov (Summary) The Pomorie tomb is among the largest buried under a mound structures (mounded over structures) of the ancient world, ranging after the Atreus Treasury in Mycenae. This text presents new evidence about its construction and discusses hypotheses regarding both its reconstruction and interpretation. The tomb was not built on the ancient terrain but on a tamped soil, surrounded by a moat. The building technique consists of alternating rows of stone and standard Roman bricks, bound with mortar mixed with crushed brick. The tomb has a well shaped facade which means that it was initially left uncovered and was later buried under a tumulus 8 m high. There is a 22-meter long dromos covered with a half-cylindrical vault, leading to the chamber. The entrance to the dromos was not buried under the tumulus; it had a double-leaf door adapted for multiple openings, and barred from the inside. In the center of the round burial chamber with a diameter of 11.56 m, there is a hollow column. The ringshaped hall is covered by a semi-cylindrical, torus-like vault which steps on the surrounding wall and the central column. Inside the hollow column there were spiral stone stairs leading to the top of the tumulus. Later on, the stairs were carefully removed and the way up to the top was closed. Presumably, the hollow column raised above the tumulus and was crowned by a statue. Parallels for the Pomorie tomb are to be found among the Thracian and the Bosporan tombs from the 4th – 3rd centuries BC, as well as among royal and sacred buildings of the Mediterranean: the Mausoleum at Halicarnassus, and Commagene. The Pomorie tomb may also be compared to the mausoleum of Augustus and the imperial columns in Rome and Constantinople, with Trajan‘s Column as prototype. The column in the Pomorie tomb reminds us of the Tropaeum Traiani monument too. Before the piling of the tumulus the tomb looked like the cylinders of the round sacred buildings of the time of the Tetrarchy. The circular hall with the central hollow column and torus-like vault can be compared to the Mausoleum of Maxentius and Tor de‘Schiavi in Rome. However, in Pomorie, one and the same building combines the hollow imperial column with steps, the mausoleum with a torus-like vault and the cylindrical rotunda having its prototype in the Pantheon.

Първата част на тези размишления е продиктувана от читателската ми среща с някои от тезите на "новия реализъм" и от усещането, че в сърцевината на това философско обновление се съдържа проблем -предполагаем или реален -който е бил подценен и от по-стари теории, каквато е тази на Фридрих В. Й. Шелинг. С това изтъквам опасение, да не би сянката на Шелинг да тегне и върху съвременните опити за удовлетворяване на копнежа по реализъм. Във втората част предлагам алтернатива с помощта на идеи, заимствани от теориите на Джон Лок и на Уилърд О. Куайн, и повдигам въпроси за квантифицирането, идентичността и индивидуирането и връзката им предикацията, за които ми се струва, че новият реализъм предлага твърде спорни решения.